Естрадната легенда Маргарита Хранова: Тежко ми и горко с мижавата пенсия от 380 лева!

0

Няма нужда да уточняваме коя е Маргарита Хранова – дори най-младите научиха това покрай участието й във „ВИП Брадър 2017” и „Като две капки вода 2018” . За да спазим обаче традицията на уводния текст, ще споменем, че е изпълнителка на вечни шлагери като „Оставаме” и „Моето мъжко момиче”, че е печелила конкурса „Мелодия на годината” и награди на „Златният Орфей”, „Бургас и морето” и други фестивали.


На 20 декември славната певица навърши 68 години, а дни по-късно стана и баба на трето внуче. За всичко това певицата говори в интервю за Уикенд.

– Г-жо Хранова, на 15 февруари загубихме легендата Ирина Чмихова, в класа на която сте учила в Консерваторията. Присъствахте ли на погребението на вашата учителка по естрадно пеене?
– Бог да я прости Ирина Чмихова! На 16 февруари беше опелото й в църква, но за съжаление не можах да отида. Правихме точно тогава пита на третия внук вкъщи. Не беше редно да съм на траурната церемония. Старите хора казват, че не е на хубаво да се ходи на погребение, когато има малко дете вкъщи.  


– Ценен съвет, който ви е дала Ирина?
– Аз съм завършила втория випуск на естрадния отдел. Влязох през 1969 г. Ирина ни беше преподавател, но ни учеше не толкова на музициране, колкото на отношение към песента – как да се отнасяш с текста, как да го изказваш, как да вложиш чувство. Беше много емоционална жена, темпераментна личност! Освен учител, ни беше и близък приятел. Веднъж аз, Мими Иванова и Ирина Чмихова участвахме в предаване по обществената телевизия, в което пяхме нейната песен „Синьото елече”. Скоро след това с ансамбъла на въоръжените сили й направихме 85-годишния юбилей. Отбелязахме нейната годишнина с много мило тържество, учениците й изпълнихме шлагерите й.


– Често ли се виждахте и чувахте?
– Навремето съм ходила в тях на гости. Впоследствие тя се отдалечи от поп музиката и естрадата, но се чувахме от време на време. Една епоха си отиде със смъртта на Ирина Чмихова. Ние, учениците й, ще я помним винаги, ще храним най-добри чувства, много любов към нея като към наш близък човек.


– Има сега предложение за промени в Закона за радиото и телевизията, внесено в културната комисия – да бъде наложена задължителна 30-процентна квота за българската музика в ефира. Как ще го коментирате?
– Хубаво ще е да стане, за да се стимулират авторите. Българският текст е много важен, трябва да звучат песни на родния език. Ако има квота, ще е добре и за изпълнителите. Записват се много нови БГ песни, но след представянето им те почти не звучат в ефира. По радиото пускат повече старите ни шлагери.


– Какви са професионалните ви ангажименти тази зима?
– През януари и февруари не съм пренатоварена – спокойни месеци са ми. Работим с Орлин Горанов по проекта „Обичам българската музика” – с филхармонията и диригента Левон Манукян. На 18 февруари изнесохме концерт в Пловдив. Имам си участия. Мисля и за акустичен концерт след време. Журирам конкурси за млади изпълнители, правя нови песни… Искам да издам и нов албум, което най-вероятно ще стане факт към края на годината.


– През декември навършихте 68 г. Чувствате ли се остаряла?
– Не, не бих казала. На акъл съм като момиченце, малко съм помъдряла. Обичам да общувам с млади хора и много често ходя с компанията на децата ми. Те си ме канят дори. Разказвам им разни неща, а аз пък черпя от техните знания за техниката. Човек остарява физически, но на акъл едва ли.


– Имала ли сте проблеми при създаването на евъргрийните си?
– Не съм имала проблеми. Хитовете, които пеех някога, тези, с които ме помнят хората, бяха много сложни като музика. Автори им бяха Найден Андреев, Александър Йосифов, Атанас Косев и други големи композитори, неслучайни музиканти. Песните трябваше да се разучат добре. Получавах ги на ноти, а задачата ми беше да успея да ги направя свои. Това изискваше повече време за реализация. Старала съм се да дам всичко от себе си и явно съм се справила, защото репертоарът ми и до днес е харесван от публиката.


– Кога разбрахте, че сте известна?
– Никога не съм се считала за звезда. Винаги съм била много критична към себе си във всяко отношение. Стараела съм се да се представя в най-добра светлина като присъствие на сцената и пеене. Усетих, че съм популярна, когато хората започнаха да ми пишат много писма. Получавала съм с купища в пощата, нямах време дори да отговарям. Разписвах автографи на картички, а баща ми лепеше пликовете и ги изпращаше. Може би това е нещото, което доказва, че хората са започнали да те обичат и че си станала някой в очите им. През 1973 г. спечелих „Мелодия на годината”, като тогава публиката гласуваше за победителя – пишеха се писма. Светна ми лампичката, че ме забелязват.


– През септември спечелихте конкурса за нова българска поп и рок песен „София пее”. Не е ли време вашето поколение да даде път на младите?
– Нямам вина, че млади композитори имат желание аз да пея творбите им. Гласуват ми доверие, значи ме харесват и ценят качествата ми. Знаят, че ще представя песента им така, както те искат. Младите нека извоюват своето място. Нека докажат, че могат да представят композитора и произведението му. Конкурса, в който участвах, е за песни, а не за изпълнители. Така че не съм изместила никого, за всеки има място под слънцето. Дали младите ще бъдат търсени, си зависи от тях – как ще подходят, на какво ниво ще са… Мен засега още ме търсят. Като спрат да ми се обаждат и да ме ценят, ще усетя и ще спра.  


– Една от най-популярните ви песни е дуетът ви с починалия неотдавна Стефан Данаилов – „Моето мъжко момиче” от 1981 г. Как се стигна до нея?
– Прекрасна песен е това, която със Стефан представихме през 1981 г. на конкурса „Бургас, морето и неговите трудови хора”. С него направихме нещо, което остана в историята. Текстът е на Недялко Йорданов, музиката – на Найден Андреев. Доколкото разбрах, Стефан не е искал да пее, защото не е имал самочувствие, че се справя добре с това. В крайна сметка са се разбрали да изговори текста, но едва ли не пеейки, а накрая заедно да тананикаме рефрена. Песента стана много лична, задушевна, прекрасна. Получи се невероятна атмосфера на конкурса, а журито и публиката ни отличиха с първа награда. Стефан Данаилов беше изключителен професионалист и прекрасен човек. Спомням си и днес как се притесняваше за представянето ни на фестивала. Аз също се притеснявах – при нас артистите винаги е така. След това сме изпълнявали с Ламбо „Моето мъжко момиче” и на други места, имали сме общи изяви. Уважавахме се, винаги сме имали чудесни професионални отношения. Много ми е мъчно, че вече го няма…


– Последната ви песен „Когато” е посветена на съпруга ви Кирил Бойчев. Защо именно сега я реализирахте?
– „Когато” ми я предложи авторът Камен Николов. Това е третата ни обща песен. Хареса ми тя, напомни ми моята младост, любовта. Затова реших да я посветя на мъжа ми. Направих я тайно от него – той до последно не знаеше. Хареса му.


– От 45 години сте заедно със съпруга ви. Имали ли сте кризи в брака?
– Имали сме трудности като всяко семейство, но сериозни кризи – не. Когато нещата се бяха скапали през 1990 година, се чудехме къде какво да направим. Ходихме в чужбина, връщахме се… Трябваше по някакъв начин да си изкарваме хляба. Помните, в първите 2 години след 89-а на хората хич не им беше до изкуство, до музика. Кирил тогава започна частен бизнес – автомивка. Ипотекира дори единствения ни апартамент, без аз да знам. Като разбрах, направо ми стана лошо. Веднага си казах: „Ами ако не потръгне, какво ще правим?!”. Можеше да се наложи да излезем на улицата. Няколко месеца ми беше доста притеснено. Слава Богу, автомивката се оказа успешна и  успяхме да си изплатим жилището. В момента децата ни са заети изцяло с картинг пистата ни. Дори теглиха кредит, за да я обновят и направят както трябва. Сега изплащат заема. Вече 2 години работи добре пистата, има посещаемост.


– Третият ви внук, на който тези дни сте правила пита, кога се роди?
– На 27 декември. На тази дата е роден и големият ми син Крис, от който имам двама внуци – на 21 и 15 г. Най-новият член на фамилията ни бе кръстен от родителите си Дориан. Живеят отделно, но помагам, с каквото мога. Беше му вече време на малкия ми син да стане баща и да имам още едно внуче. На 35 е.


– Имате радост напоследък, но и разочарование – оставиха ви без персонална пенсия за заслуги към държавата….
– Подадох документи чрез Съюза на музикалните и танцовите дейци за издигане на кандидатурата ми за пожизнена парична награда за особени заслуги към държавата. Преди години повдигнахме въпроса за нашето поколение певци, на които са изгубени документите от Концертна дирекция за периода от 1971-а до 1981-а – за мен това беше най-активният период на пътувания и концерти. В крайна сметка обаче излезе, че нямаме трудов стаж и в най-добрия случай ще получаваме някакви мижави пенсии. Позволих си да кандидатствам за персонална пенсия, смятайки, че имам право на нея, след като вече почти 50 г. съм на сцена. Мисля, че я заслужавам – хората ме обичат, доказала съм своите качества. Подадох документите и чаках. Всъщност аз дори не знаех, че са отговорили още на следващия месец, след като са получили документите ми. Не са ме одобрили. Явно комисията е преценила, че съм още млада и имам пред мен време да пея. Може би дават тази привилегия на хора, които нямат възможност да работят. Не се сърдя, че не получих персонална пенсия. Стана ми неприятно, че не бях уведомена за отказа, а разбрах случайно от журналистка чак след 2 години. В момента получавам 380 лв. Дай Боже да съм жива и здрава и да продължавам да работя, защото ако трябва да карам на сегашната пенсия, тежко ми и горко

.
– Как сте със здравето?
– Горе-долу добре съм. Болна съм от някакъв грип – кашлям сериозно от известно време. Ако не мине, ще ходя отново на лекар, а може да започна да пия и антибиотици. Като стане влажно и студено, все ме хваща вирус – явно имунната ми система не е достатъчно силна. Понякога ме наболяват кръстът и краката, но не е нещо сериозно. Имам и астигматизъм – надалеч и наблизо не виждам много добре. Ако съм без очилата, не се чувствам стабилна, върти ми се главата. Разбрах, че имам проблем със зрението, когато преди време журирах. Тогава си дадох ясна сметка, че ъгълът на зрението ми е размазан.


– Грижите ли се за теглото си?
– Установих, че не е полезно да се спазват диети. Нужно е обаче човек да се храни умерено. Не спортувам, но гледам повече да се разхождам, да вървя пеш. Иска ми се да отида малко на фитнес, но все отлагам. На 20 г. бях доста едричка, но като започнах да пея, поотслабнах. От тогава съм качила едни 20 килца, които не успявам да сваля.


– Интересувала ли сте се някога за бъдещето си? Допитвала ли сте се какво ви предстои до ясновидки, до астроложки?
– Не обичам да ми правят хороскопи и да ми предсказват бъдещето. Не желая да знам какво ме чака. При Ванга не съм била, но покойният ми вече баща ми е разказвал, че е ходил при нея, макар да е бил мнителен към дарбата й. Влизайки в стаята й, тя му извикала: „Кольо, излез! Ти не ми вярваш!”. На мен преди години ми се обадя едно момиче и ми каза да отида при Вера Кочовска. Бях поканена да се видим в апартамента й в Плевен. Много се изненадах тогава. Отидох, а Вера седеше в кресло. Попита как съм. После обяви, че баба и дядо, родителите на татко, също са с нас. Каза и имената им. Говореше ми за тях, твърдеше, че искали да ми кажат нещо. Беше си доста странно… Пита ме и за внука Иван. Като подарък за него ми даде икона на Св. Иван Рилски. След това пак се виждахме с Кочовска, но стана по друг повод – просто беше дошла в София.

Прегледана: 143

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече