Общото между Макрон и Ердоган: гащи нямат, гайда искат

0

Влошаването на отношенията между Турция и Франция не е моментен неврологичен спазъм. Напротив, напрежението между Реджеп Ердоган и Еманюел Макрон е последователно и структурно. Публичната реторика, с която всеки един от двамата държавни глави деградира другия, е само на повърхността.

В този смисъл, френските „НАТО си има турски проблем“ и „ислямът е религия в криза“, както и турската подигравателност за „менталното състояние“ на Макрон, са само снежните топки. Зимата е друга и тя вече е затрупала с дебел сняг дипломатическите трасета между Париж и Анкара.

За студения климат в отношенията между двете столици си има причини от тежък практичен характер. Ще маркирам няколко.

Париж, например, посреща с особена изнервеност засилената външнополитическа дейност на Анкара спрямо държави от Западна и Северна Африка, в които региони Франция, по исторически и колониални причини, приема, че има гарантирани интереси.

В началото на тази година обаче Турция подписа с Нигер две споразумения. Едното касае военно сътрудничество между двете страни. Другото позволява включването на турски изпълнител в проучвателни сондажи и евентуална експлоатация на природни ресурси в Нигер. Погледнато от Айфеловата кула това се вижда по следния начин. Един път, Анкара, при необходимост, ще поиска да направи своя военна база в Нигер. И втори път, властите в Турция се опитват да сложат ръка върху един от основните източници на уран за Париж, внасян именно от Ниамей.

В същото време Турция се опитва да се възползва и от сравнителното разочарование на Тунис и Алжир заради това, че ЕС и Запада като цяло доскоро маргинализираха гласа на двете страни спрямо случващото се в Либия. Тунис бе последната страна, получила покана за срещата на Берлинския процес в началото на годината, вследствие на което властите от африканската държава отказаха да изпратят свой представител. А кандидатурата на Алжир за специален представител на ООН за Либия бе отхвърлена.

Именно Алжир обаче играе все по-сериозна роля в продажбата на природен газ за Турция, а Анкара е един от основните инвеститори (3.5 млрд. долара) и най-големият чуждестранен работодател в страната (на около 10 000 души).

И ако в Тунис, Турция и Франция имат местни контрагенти, на които да разчитат, за да блокират интересите на другата – съответно Рашид Гануши за Анкара и Каис Сайед и Абир Муси за Париж, то в Алжир и Мали, вследствие на промените по върховете на двете държави, се отваря дистанция между Франция и местните политически елити. Последното се гледа с интерес от Анкара, която има готовност, доколкото й позволяват възможностите, да запълни това пространство за сметка на Париж.

Най-явно и в чист вид противопоставянето между Турция и Франция се наблюдава в Либия, където Анкара се опитва да надгради и без това увеличеното си военно и политическото влияние върху правителството на Файез Сарадж с икономическо такова: в посока вкарването на турски изпълнителни за проучването и експлоатацията на природните залежи на северноафриканската страна. Последното е в пряк разрез с интересите на френската компания „Тотал“ (и на италианската ЕНИ), която е в Либия от десетилетия насам.

Отвъд терена на Африка – един от поводите за напрежение между Париж и Анкара е подкрепата, която Франция дава на сирийските кюрди. Последните са считани от турските власти за клон на ПКК и като такива – за терористична организация. А френската подкрепа за сирийските кюрди е двояка – военна (макар и малък, Париж има разположен на терен „няколко стотин души военен персонал“) и политическа (в средата на годината Париж се опита да поеме посреднически функции между различните кюрдски групи в североизточната част на страната с цел тяхната консолидация, включително срещу турския фактор на терен).

В този смисъл Франция и Турция действат огледално. Така както Макрон извършва вмешателство спрямо коридора на сигурност за Анкара (кюрдската линия от Северна Сирия до Северен Ирак), така и Ердоган се опитва да получи активи в коридора за сигурност на Франция в Африка (Сахел).

На практика в момента няма конфликт, в който Турция и Франция да не са на противоположните страни (от Източното Средиземноморие до Нагорни-Карабах). В това число и подкрепата – дипломатическа и военна, която Париж оказва на Република Кипър и Гърция в текущите им спорове с Анкара. Оттук и лекотата, с която Турция и Франция могат да стигнат до инцидент помежду си (като този отпреди няколко месеца, когато турски и френски военноморски съдове създадоха „инцидент“ помежду си в Средиземноморието).

Но конфликтът между Реджеп Ердоган и Еманюел Макрон не се изчерпва само във външнополитически за двете страни категории. Така например, турското малцинство във Франция не е голямо, но представлява специфичен интерес за местните структури за сигурност. Последното се обуславя от това, че то има непропорционално на количеството си влияние както върху другите мюсюлмани във Франция, така и върху джамиите в страната (посредством турската Дирекция за религиозни дела). На този фон президентът Макрон обяви, че готви законодателни мерки, насочени срещу гетоизацията и радикализацията на мюсюлманските общности в страната (в посока това имамите да получават обучението си във Франция и спирането на външното за страната финансиране на храмовете).

Оттук напрежението между Ердоган и Макрон получава и своя идеологически вектор – острият лаицизъм на френския президент срещу развързания ислямизъм на турския му колега. За Франция конкретно това може би е особено чувствителна тема, понеже някогашната секуларна рамка на кемалистката република в Турция бе създадена по авторитарния пример на френския лаицизъм.

Но и тази идеологическа интерпретация на конфликта между двамата отново има прагматични измерения.

Макрон се опитва да отнеме от вятъра в платната на конкурентите си отдясно при наближаващите избори за президент на Франция, които все по-дебело поставят на масата темата за ислямизма по улиците на европейската държава.

А Ердоган влиза в ролята на гази (поборник на вярата), който охранява Дар-ал-Ислям (дома на исляма) на уммата (религиозната общност). Неслучайно в знак на солидарност, външното министерство на Пакистан привика френския посланик покрай изказванията на Макрон, а Катар и Кувейт се отзоваха на призива на турския президент за бойкот на френските стоки.

В крайна сметка Макрон и Ердоган не са толкова различни: всеки един от тях иска да се онагледи като лидер. Първият – на Европа. Вторият – на исляма.

В същото време тези техни амбиции се възпрепятстват не толкова от другия от двамата, а от субекти от техните цивилизационни огнища. Така например Германия продължава да бъде по-силна икономически и дипломатически в рамките на ЕС от Франция. А Турция буксува в пясъка, който сунитски държави като ОАЕ и Саудитска Арабия услужливо сипват по пътя й.

Това е другото общо между Макрон и Ердоган: гащи нямат, гайда искат.

Автор: Мартин Табаков

Източник: News.bg

Прегледана: 41707

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече