Шпионажът като рожба на чуждофилията

0

Преди десетина дни бяха арестувани български граждани по подозрение в шпионаж в полза на Руската федерация. Част от тях са служители в българското Министерство на отбраната, а представлявалата интерес за Русия информация са български военни тайни.

Шпионажът в полза на чужда държава е едно от най-тежките престъпления според Наказателния кодекс и със сигурност едно от най-гнусните и отвратителни в морално отношение. Без значение каква е държавата, за която се шпионира – съседна, съюзническа, „братска“, „държава, с която сме в обтегнати отношения“ и т.н. Измяната към Отечеството заслужава смърт (при сегашните реалности – доживотен затвор без право на замяна). Това го е казал не кой да е, а Апостолът на свободата Васил Левски, при това още преди да имаме национална държава: „Ако някой (…) подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице, поиска да ни пречи в работите под какъвто начин и да било, такъв (…) ще се наказва със смърт.“

Причините някой да шпионира за чужда държава може да са както финансови, така и психологически, но нерядко става дума за едно явление, разпространено от поне век и половина в нашето общество: чуждофилията. Силна симпатия към друга държава, обикновено голям геополитически фактор. Тази симпатия неусетно стига дотам, лоялността към „другата Родина“ да превъзхожда естественото чувство на принадлежност към собствената.

За съжаление, България има „традиции“ в това отношение. Русофили, англофили, франкофили, германофили, американофили – тези термини присъстват както в учебниците по история, така и в политическия дебат от настоящето и близкото минало. Тежък провинциализъм, от който българското общество (и най-вече, политическият елит) следва да се отърси възможно най-скоро. Защото има ли по-голям абсурд от това да ковеш политиките на една държава, симпатизирайки междувременно на друга? Колко дълъг е пътят от „безобидната“ симпатия до националното предателство?

И докато „филиите“ към западноевропейски държави обикновено се ограничават в малобройни, интелектуални кръгове, често сред хора завършили висшето си образование в съответната държава, а американофилията е (остатъчна) реакция срещу недъзите на соца по времето на Студената война, то русофилството е проблем, разяждащ обществото ни още от началото на Третата българска държава, че и от преди това. За него, разбира се, има и обективни предпоставки – ролята на Руската империя както във връщането на България на политическата карта на света през 1878 г., така и в изграждането на модерните български институции при Временното руско управление. Някои последващи действия на Русия (изтеглянето на руските офицери от българската войска непосредствено след Съединението, подклаждането на русофилските бунтове през 1887 г., предателството към България спрямо Македония след Балканската война, нахлуването в Добруджа през Първата световна война) никак не кореспондират с това силно начало, но русофилските настроения не изчезват. След трансформацията на Русия в Съветски съюз положението се запазва, даже имаме и позорния пример с министър-председателя Георги Димитров, който към онзи момент е гражданин на СССР и си връща българското гражданство два дни преди изборите на Велико народно събрание през 1946г. Имаме и още по-срамното раболепие от страна на Политбюро на ЦК на БКП на два пъти да предложи на СССР… България да бъде присъединена като 16-а република (тоест, да изчезне и де юре като самостоятелна държава, след като де факто е била „държава с ограничен суверенитет“, в чийто национален химн се прославя чужда столица, а противопожарните инструкции в българските посолства по света са включвали указанието „да се търси помощта на местното съветско посолство“).

При такива традиции не е чудно, че днес немалко българи са убедени русофили. До степен да не вярват, че е възможно интересите на България и Русия да се разминават, камо ли да се противопоставят. Безумие, но факт. Имаме даже партия, която вместо да е забранена, а лидерите ѝ – в затвора, изтъква националното предателство като пропагандирана политика по време на настоящата предизборна кампания. Е, колко му е български държавни служители да се окажат замесени в шпионски скандал в полза на Русия?

България е член на ЕС и НАТО, а днешната руска геополитическа доктрина разглежда тези две организации като „вражески“ (първата заобиколно, защото все пак трябва да се прокарват и търговски интереси, втората – директно). Нормално е България да бъде под шпионски „прицел“. А традиционните русофилски настроения я правят по-уязвима в сравнение с други държави от Източния фланг на НАТО.

Русофилството е проблем, но не е единственият подобен проблем на днешното българско общество. Като някаква форма на „русофилство, но с обратен знак“, през последните години (особено след приемането на България в ЕС) се развива и популяризира аналогично „брюкселофилство“ – усещането, че всичко, което „идва от Европа“ е добро и трябва безкритично да бъде възприемано от България. Подобно на русофилството, тази форма на чуждопоклонничество също започна с „летящ старт“ – първите години от еврочленството ни донесоха безспорни ползи, а затварянето на два реактора в АЕЦ „Козлодуй“ изглеждаше напълно поносима цена.

Дълго време се пренебрегваше факта, че Евросъюзът е обединение на национални държави, всяка със своите собствени интереси. А тези интереси както могат да съвпадат (при външна заплаха), така и могат да се конкурират, и дори да се противопоставят. И напоследък започнахме да го усещаме. Усетихме го при налагането на пакета „Мобилност 1“, усещаме го и при европейския натиск към България да пренебрегне позицията си спрямо Република Северна Македония в името на по-бързата евроинтеграция на Западните Балкани.

Отделно, в самия ЕС започват да доминират идеологически постановки, чието практическо налагане би навредило на всички държави-членки, но ние като бивша соц държава сме по-подготвени по отношение на тези заплахи в сравнение със „западните“ (джендър-политики, „Зелена сделка“).

Тези на пръв поглед очевидни неща явно са невидими за онези наши сънародници, за които Брюксел е това, което е Москва за русофилите. Основната разлика не е между едната и другата група, а между статута на Москва и Брюксел спрямо София. Първата е столица на чужда държава, с която, макар да имаме дълга и богата история на двустранните отношения, сега ни възприема като „враг“. А втората е политическия център на наднационалното обединение, в което сме пълноправен член. Но и двете групи са еднакво нелепи в своето мислене. Просто на нашите „брюкселофили“ не им се налага да стават шпиони в класическия смисъл. Те просто могат да прокарват доминиращата брюкселска линия, без това да се възприема от законодателството като „държавна измяна“. Но как се приемат някои техни действия от морална гледна точка?

Независимо от своите геополитически мащаби, София трябва да бъде възприемана от българските политици като центъра на света. Не Москва, не Брюксел, не която и да е друга столица. Другото е провинциализъм, който води до чуждофилство, а оттам и до национално предателство.

Автор: Димитър Петров

Източник: News.bg

Прегледана: 24762

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече