Как Румен Радев се легитимира като полупрезидент

0

Като атакува промените в Конституцията, Радев демонстрира ретроградни разбирания, властолюбие и цинизъм, които биха му позволили да забави промените с минимум половин година. И без да иска, той легитимира управляващите.

С анонса си, че сезира Конституционния съд заради „бруталното и в много отношения некомпетентно посегателство върху българската конституция“ президентът Радев окончателно се делегитимира като участник в конституционната политика.

Партизанският брутализъм в речта на държавния глава, нанизал още ред квалификации – „полуконституция, полу-Шенген, полуистина, полубюджет, полуреформи, полууправление“, най-малкото го подрежда като полу-президент в собствената му таксономия. И обезценява труда на добрия му юридически екип, постарал се да осигури сериозни аргументи по редица от атакуваните пред върховния съдебен арбитър текстове.

Какво показа поведението на Радев

Делегитимацията на президента от конституционната политика започна с неосъщественото му желание пръв да участва в нея, като още в предишния си мандат обяви, че има свой проект за конституционни промени, но така и не се осмели от правото си да го внесе в парламента. Накрая се оправда с недоверието си към сегашния парламент, с което пък се постави над суверена, който избира и него, и народното представителство. Радев обаче побърза, изпреварвайки парламентарната опозиция, пръв да се възползва от правото си да сезира Конституционния съд, чакайки на пусия да съсече промените, без сам да участва конструктивно в конституционния дебат.

А самото съдържание на атакуваните от него изменения на Конституцията, които не засягат сърцевината им – тоест реформирането на съдебната система – показва един доста нелицеприятен за държавен глава подход. Първо, на ретрограден конституционализъм, който защитава идеята за практическа непроменимост на Конституцията, бетониран от тълкувателно решение на Конституционния съд преди 20 години – че определени промени в съдебната власт могат да се смятат за изменение на формата на държавно устройство и държавно управление, а за това се иска Велико народно събрание. От тази позиция Радев защитава пред КС правомощията си да назначава председателите на върховните съдилища и главния прокурор.

Второ, на властолюбие, което брани едноличната си власт чрез служебни правителства зад фасадата, че с ограничаването правомощията на държавния глава се нарушавали балансът и взаимодействието между президентската институция и парламента.

Трето, на циничен процедурализъм, защото без да оспори пред КС конституционните изменения в цялост, президентът ги атакува анблок с аргумента, че при мнозинство под 180 гласа текстовете при всяко от различните четения в пленарна зала трябва да се приемат след минимум два месеца, а не само след първото четене, което означава измененията да бъдат забавени с минимум половин година.

Радев като фактор за сплотяване на управляващите

Ще минат месеци, докато конституционните съдии се произнесат по оспорените от президента и от други инстанции изменения в Конституцията на България. Ако те обаче не паднат анблок на процедурна основа, реформата като цяло ще може да се смята за издържала теста за конституционосъобразност, независимо каква част от промените са били отхвърлени от съда.

През тези дълги месеци обаче президентът остава позициониран и на конституционно-политическо ниво като основен опонент на управляващото мнозинство. С което сам се превръща във фактор за неговото сплотяване и стабилност – и то тъкмо в месеците, в които ще се извършват ротацията във властта и кадровите назначения в новите органи на съдебната власт и в регулаторите.

Румен Радев все повече се превръща в удобна боксова круша, която разноликите формации от сглобката могат да удрят с различна степен на интензивност. Така те ще намират допълнителен източник на легитимност защо са заедно – не само защото е трябвало да се прекрати едноличната власт на президента, а защото в реваншисткото си настървение той е заплаха отново, по един или друг начин, да се върне на власт. А и докато имат такъв общ външен враг, няма само крамолите в не-коалицията да са в центъра на публичния дневен ред.

Тодорживковото наследство се обогати

В политическия жаргон отдавна се употребява изразът „полезен идиот“ – за хора, които наивно си мислят, че работят за някаква кауза, докато в същото време са използвани за друга цел. В жаргона на спецслужбите пък „полезен идиот“ е човек, позволил да бъде превърнат в агент за влияние, без да получи статут на шпионин. Българският политически живот може би ще обогати значенията на този израз, особено при тодорживковото наследство за полупроводниците.

Автор: Веселин Стойнев, Дойче Веле

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече